Вече сте сигурни, че шефът ви не е със всичкия си, но още не сте наясно какво точно му има. Ако ви е минавало през ума, че сам не знае какво иска, току що открихте от какво е болен – шефска лудост от типа „Приятел, после враг, после пак приятел“, която се характеризира със следните симптоми:

• На настроения Как ли ще е днес? А следобед?


• Агресивен Защо просто не ме попита? Няма нужда да крещи?


• Непоследователен Вчера ми каза да направя точно по обратното!


• Забравя Не се разбрахме така!


• Самотник Защо не се събира с екипа?


• Мърльо Изглежда трябва да положи повече грижи за себе си

На такъв тип шеф е попаднала Стейси. Тя е почти на 30, когато е назначена в малък екип по продажбите в софтуерна компания, всичко започва гладко. Когато след последното си интервю тя минава през модерния тих офис, за да получи писменото си предложение за работа, всички там изглеждат толкова съсредоточени, а прекият и началник Питър – като вдъхновяващ ръководител. Каква страхотна възможност...Е, понякога реалността се разминава с първоначалните ни впечатления.

Никога няма да забравя момента, в който се проявиха недостатъците в управленския подход на Питър. В началото прекарвахме заедно доста време, той искаше да се заема с работата възможно най-бързо. Това беше най-скоростният период на обучение, през който съм минавала и след седмица се чувствах безкрайно изтощена.

При постъпването ми на работа с Питър се разбрахме, че понякога мога да работя и от вкъщи. Към края на втората седмица го попитах дали би имал нещо против следващите два дни да работя по този начин, тъй като имах доста за четене и проучване. Той изведнъж се нахвърли върху мен; не беше спокойният усмихнат човек, който ме приветства в екипа преди по-малко от две седмици. Можеше просто да каже, че предпочита да съм в офиса, но започна да крещи: “Не съм тук, за да те подкрепям! Ти нищо не правиш! Трябва да си навън при клиентите! Трябва да го разбереш, и то бързо!”

Бях шокирана. По време на интервюто попитах колко продължава цикълът на продажбите и той ми каза “от шест до девет месеца”, така че да “направя” нещо след две седмици на работа беше нелепо. Не разбрах какво се беше променило изведнъж.

Притесних се и се извиних. Казах, че няма проблем да дойда в офиса. Бях прекалено уплашена, за да му припомня за споразумението ни да работя вкъщи. Излязох от офиса доста несигурна в собствените си възможности.

На следващия ден объркването ми стана още по-голямо. Питър ми се извини за избухването си и отново се усмихваше. Каза, че случилото се е вследствие на напрежение. Очевидно нямах основания да се притеснявам. Но не беше точно така. Ако го помолех за нещо – за информация относно продукта – реакцията почти винаги бе една и съща. Той правеше такъв проблем, че ме караше да се чувствам нкато глупачка, макар да знаех, че въпросите ми са смислени – поне в началото. Колкото повече се ядосваше той от тях, толкова по-често забравях отговорите и усетих, че от увереността ми не остава и следа. Чувствах, че вече едва издържам.

Стейси напуска след седем месеца.и малко по-късно си намира работа в отдел “Продажби” в много по-голяма компания.

Спомням си, че внимателно проучвах мениджъра по продажбите, който ме интервюираше. Попитах го минал ли е курс на обучение. Той беше малко изненадан и каза, че не е, но за 20 години в бранша е натрупал огромен опит. Попитах дали мога да говоря насаме с някой от екипа. Той отново беше изненадан, но изпълни молбата ми.

Помнете, че интервюто е двустранен процес, така че интервюирайте новия си шеф!

Луд ли е Питър?

Начинът, по който е получил този пост обяснява донякъде поведението му. Мениджъри, издигнали се от “екипа”, често се борят, за да се сдобият с нов авторитет пред старите си колеги. Дори и всички да смятат, че новият мениджър заслужава поста си, той често не знае къде да установи новите граници в отношенията, така че да поддържа авторитета си, и доколко дружелюбно и приятелски да се държи с тях.

Един ден той идва на работа и търси положителната комуникация с екипа, с който работи от години, и кани служителите си да изпият заедно по бира след работа. Общо-взето е спокоен и приветлив. Но по време на работния ден един колега се обажда, че е болен, друг пита може ли да излезе по-рано, защото има час за зъболекар, трети е забравил да проведе някакъв телефонен разговор. Изведнъж, всички тези дреболии го карат да се чувства “мека Мария”, от чиято доброта всички се възползват. Той вижда всяка по-близка връзка като потенциална заплаха и постоянно трябва да се изтъква като шеф, ако и това, което наистина иска е да бъде приет и харесван. Но как да се справите вие с този тип шеф?